Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.04.2010 15:06 - Розата ....царица на цветята...
Автор: stela50 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4237 Коментари: 3 Гласове:
6

Последна промяна: 18.04.2010 15:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
-СЛАВЕЯТ И РОЗАТА                         

 

image      ОСКАР  УАЙЛД     — Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози — възкликна младият студент, — но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
     Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
     — Нито една червена роза в цялата ми градина! — възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. — Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
     — Ето най-после един истински влюбен — каза славеят. — Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните — червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
     — Принцът дава бал утре вечер — мълвеше младият студент — и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
     — Това е безспорно истински влюбен — каза славеят. — Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
     — Музикантите ще седят на галерията — продължаваше младият студент — и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. — Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
     — Защо плаче? — попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
     — Защо ли наистина? — рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
     — Защо ли наистина? — прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
     — Той плаче за червена роза — обади се славеят.
     — За червена роза ли? — извикаха те. — Колко смешно! — А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
     Но славеят разбираше странната мъка на студента — той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
     Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
     Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
     — Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
     Ала храстът поклати глава.
     — Моите рози са бели — отговори той, — бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
     Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
     — Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
     Ала храстът поклати глава.
     — Моите рози са жълти — отговори той, — жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
     Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
     — Дай ми една червена роза — извика той, — и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
     Ала храстът поклати глава.
     — Моите рози са червени — отговори той, — червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
     — Една червена роза е всичко, което искам! — извика славеят. — Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
     — Има начин — отговори храстът, — но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
     — Кажи ми го — рече славеят, — мене не ме е страх.
     — Ако искаш червена роза — каза храстът, — можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
     — Смъртта е голяма цена за една червена роза — извика славеят, — животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
     И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
     — Бъди щастлив! — провикна се славеят. — Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
     Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
     Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
     — Изпей ми една последна песен — пошушна той. — Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
     Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
     Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
     — Има форма — каза си той, докато се връщаше през горичката, — това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! — И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
     А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност — такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
     Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
     — Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — или денят ще дойде, преди розата да е готова.
     Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
     И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
     И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
     — Притисни се по-силно, малко славейче — извика храстът, — защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
     Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
     И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
     Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
     Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
     — Виж, виж! — извика храстът. — Розата е вече готова!
     Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
     А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
     — Я, какъв чуден късмет! — възкликна той. — Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. — И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
     Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
     — Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза — извика студентът. — Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
     Но момичето се навъси.
     — Страхувам се, че няма да отива на роклята ми — отвърна то, — пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
     — Честна дума, ти си много неблагодарна! — каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
     — Неблагодарна ли? — отвърна момичето. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! — И то стана от стола и влезе вътре.
     — Колко глупаво нещо е любовта! — рече студентът, когато си тръгна. — Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
     И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете. а неговата гордост и радост, неговото съкровище. Като остарял и здравето му започнало да запада, той осъзнал, че няма да може винаги да защитава и да се грижи за своята скъпоценна дъщеря. Решил, че трябва да й намери съпруг.
      Когато се разпространила новината, че императорът търси съпруг за своята дъщеря, много мъже се явили в двореца да поискат ръката на принцесата. „Татко, нека да остана при теб и да се грижа за теб. Не искам да се омъжвам и да те напускам”, молила принцесата. Но баща й бил непоклатим. Най-накрая отстъпил и й казал да назове един критерий, който избраният съпруг трябва да удовлетвори – богатство, външен вид, талант или нещо друго. Принцесата казала, че ще помисли до сутринта.
      Вечерта принцесата отишла в градината да се посъветва със сина на градинаря, който бил неин приятел от детинство. „Ако кажа, че съпругът ми трябва да е красив, той може да е красив, но да има жестоко сърце. Ако кажа, че съпругът ми трябва да е мил, той може да бъде ужасно стар. О, какъв критерий да посоча?”
      Обсъждайки проблема, принцесата и синът на градинаря решили, че критерият трябва да бъде под формата на тест – труден, но не чак толкова труден, че да бъде невъзможен. „И трябва да бъде неясен”, казал синът на градинаря, „така, че само ти да можеш да определиш дали мъжът ще го издържи”. По-късно те успяли да решат какъв да бъде критерия.
      На следващата сутрин принцесата казала на баща си, „Ще се омъжа за този, който ми донесе синя роза”.
      Непрекъснатият поток от кандидати спрял, защото никой не можел да намери синя роза.
      Един богат търговец не искал да си губи времето да търси синя роза и отишъл при продавача на цветя. „Ще ти дам торба злато, ако можеш да ми намериш синя роза”, казал му той. След дълго безплодно търсене, продавачът се отказал. Купил силна синя боя и натопил стеблото на една роза в нея. Венчелистчетата на розата придобили бледосин цвят. „Дръж розата във вазата с боята”, казал той на търговеца, „до момента, в който трябва да дадеш цветето на принцесата”.
      Търговецът занесъл розата на принцесата. Принцесата посегнала и взела розата от ръката му. Докато я разглеждала, капнала капка синя боя от стеблото в ръката й. Тя погледнала синьо-зелените листа, а след това търговеца в очите. Той извърнал погледа си настрани. „Не мога да се омъжа за теб”, казала тя. „Ти се опита да ме излъжеш. Аз искам съпруг, който е честен.”
      Един красив млад воин също искал да се ожени за принцесата. Той бил силен и влиятелен. Никой не смеел да се изправи срещу него. Младият воин отишъл при краля на съседното кралство. „Донеси ми синя роза” заповядал той. „Или ще убия теб и половината население на твоето кралство.” Кралят ценял мира и не искал да влиза във война. Подарил на воина син сапфир, издялан във формата на роза.
      Младият воин представил сапфирът-роза на принцесата. Тя погледнала в неговите студени очи – очи, които били твърди като каменната роза. „Не мога да се омъжа за теб”, казала тя. „Трябва ми синя роза, която е истинска – не студена и твърда”.
     Най-младият от кралските съветници също помолил за ръката на принцесата. Той измислил умен план. Поръчал на художник да направи една синя ваза. На едната страна на вазата била изобразена синя роза. Ръбът на вазата бил покрит със злато. Вазата била нежна и деликатна – изящен предмет на изкуството с рядка красота.
      Коленичейки, младият съветник я поднесъл на принцесата. Принцесата погледнала вазата, а после младия мъж в очите. „Омъжи се за мен, принцесо”, казал той. „Ще ти помогна да управляваш кралството”.
     Принцесата поклатила глава, „Не, трябва ми истинска роза.”
     Вечерта принцесата седяла в градината и разговаряла със сина на градинаря. „Никой не можа да ми донесе синя роза. Трябва да се омъжа за някой, който ще бъде честен с мен и верен, както ти винаги си бил. Не може да бъде студен и жесток. Имам нужда от някой, който е мил и търпелив – като теб. Не искам и съпруг, който търси само власт и богатства. Искам някой, който да ме цени заради мен самата – както ти...”
      „Принцесо”,  казал синът на градинаря. „Утре ще ти донеса синята роза. Чакай ме в синята стая малко преди залез.”
     На следващия ден, малко преди слънцето да се скрие, принцесата седнала в синята стая. Синът на градинаря се появил, носейки една чисто бяла роза в ръцете си.
     „Но това е една обикновена бяла роза”, възкликнал един.
     „Това е синът на градинаря”, казал друг.
     „Със сигурност принцесата ще го отпрати”, рекъл трети.
     Синът на градинаря коленичил пред принцесата. Лъчите на залязващото слънце докосвали листенцата на бялата роза през оцветеното в синьо стъкло на прозорците.
      Когато принцесата протегнала ръка да вземе розата, разнесъл се шепот. „Той е само градинарски син.” „Розата не е истински синя.”
      Принцесата се изправила. „Народе мой, нека ви кажа какво виждам. Виждам един мъж, който винаги е бил честен и верен. Виждам един мъж, който имаше смелостта да бъде достатъчно търпелив и мил да чака, докато разбере какво се случва в моето сърце. Виждам един мъж, който ме цени заради мен самата. В ръцете си държи подарък от любов. И подаръкът е син. И ако вие не можете да видите, че розата е синя, аз ви казвам, че страдате от далтонизъм.”
      Старият император сложил ръката на дъщеря си в тази на градинарския син. Принцесата се омъжила за сина на градинаря и те живяли щастливо до края на дните си.
      Но не защото разказвачът на тази история казва това, нито защото това е необходимият завършек на всички романтични приказки. А защото принцесата и синът на градинаря знаели, че щастието им зависело от самите тях и че всеки е отговорен за това да се погрижи да направи другия щастлив.

image
image

image танц на цветята"
Преди 5000 години
По-точно не преди 5000, а преди 35 милиона години на земята се появяват първите рози. Преди 5000 години обаче за първи път някъде в Азия нечия ръка откъснала първата култивирана роза и с възхита бил вдъхнат ароматът й. Рози е имало и във Висящите градини във Вавилон, построени за царица Семирамида от любящия й съпруг.

Роза – считат ви за добра и благородна личност. Нейното послание е "Ти спечели сърцето ми."
синя – пожелание за свобода и независимост

 


ЕДНА  ЛЕГЕНДА


Имало едно време един император, който имал само едно дете – дъщеря. Тя била неговата гордост и радост, неговото съкровище. Като остарял и здравето му започнало да запада, той осъзнал, че няма да може винаги да защитава и да се грижи за своята скъпоценна дъщеря. Решил, че трябва да й намери съпруг.
      Когато се разпространила новината, че императорът търси съпруг за своята дъщеря, много мъже се явили в двореца да поискат ръката на принцесата. „Татко, нека да остана при теб и да се грижа за теб. Не искам да се омъжвам и да те напускам”, молила принцесата. Но баща й бил непоклатим. Най-накрая отстъпил и й казал да назове един критерий, който избраният съпруг трябва да удовлетвори – богатство, външен вид, талант или нещо друго. Принцесата казала, че ще помисли до сутринта.
      Вечерта принцесата отишла в градината да се посъветва със сина на градинаря, който бил неин приятел от детинство. „Ако кажа, че съпругът ми трябва да е красив, той може да е красив, но да има жестоко сърце. Ако кажа, че съпругът ми трябва да е мил, той може да бъде ужасно стар. О, какъв критерий да посоча?”
      Обсъждайки проблема, принцесата и синът на градинаря решили, че критерият трябва да бъде под формата на тест – труден, но не чак толкова труден, че да бъде невъзможен. „И трябва да бъде неясен”, казал синът на градинаря, „така, че само ти да можеш да определиш дали мъжът ще го издържи”. По-късно те успяли да решат какъв да бъде критерия.
      На следващата сутрин принцесата казала на баща си, „Ще се омъжа за този, който ми донесе синя роза”.
      Непрекъснатият поток от кандидати спрял, защото никой не можел да намери синя роза.
      Един богат търговец не искал да си губи времето да търси синя роза и отишъл при продавача на цветя. „Ще ти дам торба злато, ако можеш да ми намериш синя роза”, казал му той. След дълго безплодно търсене, продавачът се отказал. Купил силна синя боя и натопил стеблото на една роза в нея. Венчелистчетата на розата придобили бледосин цвят. „Дръж розата във вазата с боята”, казал той на търговеца, „до момента, в който трябва да дадеш цветето на принцесата”.
      Търговецът занесъл розата на принцесата. Принцесата посегнала и взела розата от ръката му. Докато я разглеждала, капнала капка синя боя от стеблото в ръката й. Тя погледнала синьо-зелените листа, а след това търговеца в очите. Той извърнал погледа си настрани. „Не мога да се омъжа за теб”, казала тя. „Ти се опита да ме излъжеш. Аз искам съпруг, който е честен.”
      Един красив млад воин също искал да се ожени за принцесата. Той бил силен и влиятелен. Никой не смеел да се изправи срещу него. Младият воин отишъл при краля на съседното кралство. „Донеси ми синя роза” заповядал той. „Или ще убия теб и половината население на твоето кралство.” Кралят ценял мира и не искал да влиза във война. Подарил на воина син сапфир, издялан във формата на роза.
      Младият воин представил сапфирът-роза на принцесата. Тя погледнала в неговите студени очи – очи, които били твърди като каменната роза. „Не мога да се омъжа за теб”, казала тя. „Трябва ми синя роза, която е истинска – не студена и твърда”.
     Най-младият от кралските съветници също помолил за ръката на принцесата. Той измислил умен план. Поръчал на художник да направи една синя ваза. На едната страна на вазата била изобразена синя роза. Ръбът на вазата бил покрит със злато. Вазата била нежна и деликатна – изящен предмет на изкуството с рядка красота.
      Коленичейки, младият съветник я поднесъл на принцесата. Принцесата погледнала вазата, а после младия мъж в очите. „Омъжи се за мен, принцесо”, казал той. „Ще ти помогна да управляваш кралството”.
     Принцесата поклатила глава, „Не, трябва ми истинска роза.”
     Вечерта принцесата седяла в градината и разговаряла със сина на градинаря. „Никой не можа да ми донесе синя роза. Трябва да се омъжа за някой, който ще бъде честен с мен и верен, както ти винаги си бил. Не може да бъде студен и жесток. Имам нужда от някой, който е мил и търпелив – като теб. Не искам и съпруг, който търси само власт и богатства. Искам някой, който да ме цени заради мен самата – както ти...”
      „Принцесо”,  казал синът на градинаря. „Утре ще ти донеса синята роза. Чакай ме в синята стая малко преди залез.”
     На следващия ден, малко преди слънцето да се скрие, принцесата седнала в синята стая. Синът на градинаря се появил, носейки една чисто бяла роза в ръцете си.
     „Но това е една обикновена бяла роза”, възкликнал един.
     „Това е синът на градинаря”, казал друг.
     „Със сигурност принцесата ще го отпрати”, рекъл трети.
     Синът на градинаря коленичил пред принцесата. Лъчите на залязващото слънце докосвали листенцата на бялата роза през оцветеното в синьо стъкло на прозорците.
      Когато принцесата протегнала ръка да вземе розата, разнесъл се шепот. „Той е само градинарски син.” „Розата не е истински синя.”
      Принцесата се изправила. „Народе мой, нека ви кажа какво виждам. Виждам един мъж, който винаги е бил честен и верен. Виждам един мъж, който имаше смелостта да бъде достатъчно търпелив и мил да чака, докато разбере какво се случва в моето сърце. Виждам един мъж, който ме цени заради мен самата. В ръцете си държи подарък от любов. И подаръкът е син. И ако вие не можете да видите, че розата е синя, аз ви казвам, че страдате от далтонизъм.”
      Старият император сложил ръката на дъщеря си в тази на градинарския син. Принцесата се омъжила за сина на градинаря и те живяли щастливо до края на дните си.
      Но не защото разказвачът на тази история казва това, нито защото това е необходимият завършек на всички романтични приказки. А защото принцесата и синът на градинаря знаели, че щастието им зависело от самите тях и че всеки е отговорен за това да се погрижи да направи другия щастлив.

 


Светът на розата

image Отвори ли се веднъж вратата и прекрачи ли се в Светът на розата, трудно може да се излезе. На пръв поглед е еднообразен, но колкото повече се разглежда и опознава, се потъва в неговата необятност. Не случайно наричат розата "Царицата на цветята" - в себе си крие тайни, наситени с аромата на минали векове. Тук може да научите част от тяхната история, да прочетете Приказки за розите. Розата е символ на любов и също така е подходящ подарък по всякакъв повод, но цвета е този, който носи символичното послание. Може да






Гласувай:
6



1. tota - Мила Танечка,
18.04.2010 16:03
Колкото и пъти да чета "Славеят и розата" винаги с едно приятно чувство заради описанието на любовта, любовта за която няма определение...любовта, която влюбените един в друг могат да си подарят, когато има взаимност на техните чувства и когато се погрижат за щастието сами... Поздрави!! С обич!!
цитирай
2. stela50 - Така е ,Насе,
18.04.2010 16:22
любовта е най-красивото нещо на света....като розата.
Хубав да е денят ти!
цитирай
3. iliada - Разкошен постинг,като
18.04.2010 21:23
разкошен , нежен и красив уханен бял розов цвят!:)
Поздравления !:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: stela50
Категория: Лични дневници
Прочетен: 17486727
Постинги: 1642
Коментари: 25863
Гласове: 59834
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031